WISH YOU A STARRY NIGHT and Happy New Year 2009

OF BIRDS AND MEN exhibition 14.05.2008

ЗА ПТИЦИТЕ И ХОРАТА

ТОТКА ДОЧЕВА

От години Тотка Дочева облича хората в кожа - като втора, също така индивидуална, но много пъстра. Сега тя е започнала да облича и нещата от живота на хората: паравани, манекени, птици, котки... За да докосне и стопли не само телата, но и душите им.

Изложбата на Тотка Дочева ЗА ПТИЦИТЕ И ХОРАТА в Галерия ИРИДА не е случайна среща. Тотка е израстнала в артистична атмосфера и винаги се е обграждала с много изкуство, поради тази и още много други причини тя се занимава с моден дизайн на кожени облекла. От своя страна ИРИДА е институция в съвременото родно изобразително изкуство, а също така не крие амбициите си в областта на модата. Настоящата експозиция представя Тотка Дочева повече като интериорен дизайнер и художник, отколкото като моделиер. Тя е повратна точка в развитието на автора - експеримент с дълготрайни активи и възможности. Галерия ИРИДА винаги е подкрепяла нетрадиционните и новаторски проекти - ето още една причина за тази изложба-среща.

ЗА ПТИЦИТЕ И ХОРАТА е проект, в който ще видим креативни решения за манекени, кресла и паравани облечени в кожа и майсторски колажирани с много вкус и цвят. Тези пъстри обекти могат да бъдат както универсално приложими във един съвременен интериор, така и да въздействат като самостоятелни произведения на изкуството. Нека си припомним, че Тотка е дъщеря на известния български художник Петър Дочев и убедително застава до името на баща си с артистичния си потенциал. Нейните произведения могат да бъдат пъстър акцент и удобство в дома и в модерния офис така, както ярко и безусловно присъстват в изложбеното пространство на ИРИДА. А защо за птиците и кои са хората, можем да разберем от 14 май, до 8 юни 2008 г. в салона на Галерия ИРИДА на ул. „Гладстон” N 24.

CARIBBEAN FEVER exhibition 13.03.2008

НАРИСУВАЙ МИ... СТРАСТ ОТ ШОКОЛАД

ОТНОСНО КАРИБСКИТЕ ТРЕСКИ НА ВАЛЕНТИН БАКЪРДЖИЕВ

Всички сме гледали КАРИБСКИ ПИРАТИ - поне една от трите серии на този екзотично-приключенски филм. Гледали сме също вече двата сезона на SURVIVOR по българската телевизия - емоции, страст, оцеляване и отново много екзотика. Имаме значи повърхностна представа за флората и фауната в Карибския басейн. Това, което не можем да си представим, е как се живее там, как се оцелява в действителност на това далечно място. За това може да ни разкаже един българин, който вече седем години живее и работи в Доминиканската Република. Като се има предвид че той е художник, ще добием реалистична визуална представа за нещата извън видяното на телевизионния и кино екран.

Става въпрос за Валентин Бакърджиев. Неговите трески започват доста преди да се засели в сърцето на Карибите - още в началото на 90-те в родния си Сливен той рисува ювелирни картини, инспирирани от Ар нуво и българското Родно изкуство. Много по-близки до екзотиката на далечни земи, отколкото до родната ни действителност. Батика /една несъмнено сложна и впечатляваща текстилна техника/, с който съм запомнил ранните изяви на Валентин, най-ясно очертава рамките на неспокойния и романтичен дух в творчеството на художника. Темите му, свързани с различни религии и култури, логично го извеждат първо в Италия, по-късно в Доминиканската Република, а след това - само съдбата знае накъде ще го отведaт. Творецът е устроен да се съобразява със страстите си извън ординерната логика. А страстите на Валентин Бакърджиев са свързани с постоянното търсене на новото, далечното и различното...

Изложбата на Валентин, която представяме в ИРИДА, е отражение на всичко казано до тук. Тя е изпълнена с матови тела на млади мъже и жени, оформена е от елегантна орнаментика и е довършена със златен варак. Един завършен цикъл на търсене и намиране на непознатата култура между двете Америки. Търсене и преоткриване на себе си в тази култура. Посяване на зрънцето Балканска обективност в Доминиканската екзотична действителност. Картините на Валентин Бакърджиев са колкото сюжетно опростени, толкова изпълнени с декоративния смисъл на многообразието на живота. В крайна сметка двете култури през океана не са много различни - и Балканската, и Карибската изобразителности се базират на простотата и знаковостта на детайла. На връзката между езическите и християнските вярвания, бит и общество. Всичко това може да се види изобразено на платната и батиците на Валентин. Тихата емоционалност на фигурите и динамичните фонове, деликатния колорит и леката четка на твореца са удоволствие за сетивата. Орнаментите, които преминават през шоколадовите тела ми напомнят и на друга, още по-далечна култура - тази на маорите в Нова Зенландия - въздействат като татуировки с религиозен смисъл. Като знак. Като символ, който обезсмисля разказа. Едно трескаво търсене на простите и универсални неща, които присъстват във всяка култура. Като тази треска не е болнава, тя е катализатор на търсенето и изграждането на личен идеал. Този идеал може да се намира тук до нас, може да се открие на Карибите или по островите в Тихия океан. Но където и да го открием и разгадаем той е един и същ - търсенето и откриването на любовта и опознаването на страстта, която ни кара да живеем. Леката треска на откривателството и един малък ром с кола, много лед и дива мента.

За мен изложбата на Валентин Бакърджиев е символ на едно пътуване - до Доминиканската Република и обратно. Макар да съм в София между блокове, молове и строителни площадки, трябва само да затворя очи и да се пренеса на хиляди километри оттук в един непознат, екзотичен и шоколадов свят. Другата България на Валентин Бакърджиев сред тропика на островите. Още един оцелял на Карибите нашенец, който обаче няма да се завърне, като останалите.

Защото вече е бил там и преди да отиде...

TACTILE CERAMICS exhibition 29.01.2008

ТАКТИЛНА КЕРАМИКА

И КАК ДА Я ВИЖДАМЕ В КУЛТУРНОТО НИ ПРОСТРАНСТВО

Тактилната керамика е изкуство, което е създадено да се възприема не само визуално, но и чрез допир - от виждащи и от хора с нарушено зрение /напълно незрящи и с остатъчно зрение/.

Иван Кънчев Иванов

Тактилната керамика е един от начините, чрез които възприемаш света на незрящите и трудновиждащите хора. Съпричастно? Може би. Адекватно? Едва ли можеш да си адекватен, когато става въпрос за непонятни за теб усещания като невъзможността да виждаш, да си пълноценен в усещанията си, пълнокръвно да разгадаеш всички нюанси на това което ти предлага светът, който те заобикаля. Компенсирайки несъвършенствата, незрящите придобиват нови сетива, чрез които виждат детайлите, които ти пропускаш. Например релефа на пътя към дома. Или пък мириса на цветовете. Импровизирам, естествено - аз съм виждащ и няма как да знам какво усещат хората, лишени от зрение. Мога да се докосна до техния свят единствено чрез изкуството, създадено за осезание, за допир. Такова като тактилната керамика на Иван Кънчев. Оказва се, че този тип приложимо изкуство не е широко разпространено у нас.

Множество произведения на изкуството носят собствен релефен и пластичен код. Дори и да са създадени за наслада на окото, те могат да се възприемат и чрез допир. Без да са създадени универсално, те представляват интерес и за тактилно изследване. Нека да напомня че немалко художници изграждат картините и пластиките си именно на принципа на осезанието, първично, с много енергия на епидермално ниво. А с развитието и социализацията на изкуството тези достойнства се усъвършенстват, създават се произведения, целящи приобщаването на хора, лишени от важни сетива. Или както в случая с керамиката на Иван Кънчев, която е компактна, топла и съдържаща послания на брайл - мислена за гледане и допир, неговата работа е съчетание на пластични достойнства и максимална приложимост. Напомня ми на образци от индустриалния дизайн, които за съжаление съм виждал само извън България...

Ето че Иван Кънчев Иванов е намерил освен пластични и вербални измерения на проблема с виждането на скулптурата. Десет години той се е занимавал с тактилна пластика, донякъде с арт-терапия, натрупал е богат опит и естествено е стигнал до желанието да сподели натрупванията си с широката аудитория. В началото на януари излезе книгата на Иван Кънчев ТАКТИЛНА КЕРАМИКА - на границата на научния и естетическия проблем. Tази книга е културен факт. Защото някой неща трябва да се обясняват - oсновно на зрящите, за да прогледнат.

Когато поканихме Иван Кънчев да представи в ГАЛЕРИЯ ИРИДА този художествен анализ на проблема с виждането на керамичната пластика, нямахме цялостна представа за мащабите на този социално-естетически проблем. В България никой не е правил друго подобно изследване. За хора в неравностойно положение се говори обикновено когато трябва да се трупат дивиденти - по Великден, по Коледа, преди избори... Ние поканихме Иван Кънчев и неговата ТАКТИЛНА КЕРАМИКА с ясното съзнание, че за тези неща трябва да се говори, а на благородните каузи трябва да се помага. ГАЛЕРИЯ ИРИДА винаги е заемала авангардни позиции в културното ни пространство и в тази си роля заедно с Иван Кънчев отваряме беседа за тактилната керамика, не за да отговорим на всички социални проблеми, а за да зададем въпроси:

Замисляме ли се как се чувстват незрящите хора в нашия свят?

Даваме ли си сметка че, лишените от зрение хора са развили по-съвършено другите си сетива и са може би по-виждащи от нас?

Защо един творец може да се посвети на незрящите, а институциите да страдат от перманентно късогледство?

Как можем да направим съпричастни хората в неравностойно положение към нашия шарен свят? И обратно - виждащите да имат отношение към света на различните.

Ето няколко факта:

В Берлин има заведение /клуб/ без каквато и да е светлина. Сервитьорите са слепи и те водят за ръка до масата, а ти, виждащият клиент, се потапяш в съвършено непозната атмосфера.

В лондонските заведения има серия напитки, на които освен цветния етикет има и надписи на брайл. Не съм убеден че са направени само за незрящите...

Пак там в музеите и галериите има експонати, на които пише Please Touch /Моля Пипнете/, вместо досадното Please Do Not Touch /Моля Не Пипайте/.

И накрая, тези примери не са изолирани - в Европа такава социална нагласа съществува от доста години. Съвсем нормално е да има надписи на брайл по асансьорите, на указателните табели, в магазините...

Нека да напомня, че видео-арт и голяма част от инсталационното изкуство не е пригодено за незрящи, някой обекти са дори опасни за тези хора.

Това са някой от причините, поради които представяме тактилната керамика на Иван Кънчев Иванов.

За да се вижда. И за да се случват нещата.

THE SHADOW OF THE STONE exhibition 05.12.2007

СЯНКАТА НА КАМЪКА

И ЕДНА НЕДОВЪРШЕНА РАЗХОДКА С ПЕТЪР ДОЧЕВ

Когато стане дума за Петър Дочев коментарите са категорично позитивни, изпълнени със спомен за многопластовата личност на един голям български творец - един от малкото големи, които имаме. Ненатрапчиво той оставя трайна следа в съзнанието на поне две поколения художници, очертал ясни рамки в неясното поле на абстрактната живопис, сближил класическите похвати с концептуалното изкуство. Хората, които го познаваха твърдят, че макар и за миг е разкрил същността си пред тях, макар и за малко са опознали Петър Дочев зад мекия блясък на графита и спокойствието на релефа. За разлика от много мистични личности в българското изкуство, да погледнеш зад картините на Петър Дочев и да срещнеш искрения поглед на човека не е никак трудно. Като да повярваш на дете.

Когато аз трябва да формулирам спомена си за Петър Дочев съм изключително изкушен да пренебрегна всичко написано за него, всичко казано от приятели и колеги и да помечтая... Защото не вярвам в мистичната обвивка около творческата същност, още по-малко когато човекът срещу мен притежава обезкуражаваща честност и яснота. Обикновено творецът е отражение на произведенията си - взаимно се допълват и променят. Очаквайки да се срещна с драматична и непоколебима личност, не можах да скрия очарованието си от един вечно променящ се човек, с когото разговорът върви леко и не се чувстваш като на поклонение. А символиката във вечните графитни композиции е обоснована с простичка житейска философия, която може да се побере в едно единствено камъче от пътя. Извън конкретиката и страстите на поколението си, променяйки картината Петър Дочев е променил и отношението си към принципите на изобразителното изкуство. Споделил е желанието да се развива с времето, в което живее и в крайна сметка да затвори цикъла на едно лично светоусещане.

С казаното до тук нямам намерение да омаловажавам мощта и въздействието на релефа и цвета в картините на Петър Дочев - безспорните неща не подлежат на коментар. Пътят към тези негови изобразителни реалности, обаче, е многообразен, а прочитът им е индивидуален. Влиянието на посланията му върху следващите генерации художници тепърва ще дава своите плодове. Философията на твореца - и изобразителната, и житейската - се споделя и интерпретира както от приятелите му, така и от непознаващите го, уви, приживе. Живописта му е по жива от всякога: Петър Дочев никога не ни е напускал, защото можем всеки ден да разговаряме с картините, прострели пъстрата си сянка вече четири десетилетия по пътя от Кремиковци до Лесидрен.

Затова искам да визуализирам този спомен от лична и колегиална гледна точка като събирам десет пълноценни български творци със сходна чувствителност до изобразителния свят на Петър Дочев, но с различно отношение към материята и различно познаване на нейната богата същност. Всички те създават настроение и атмосфера различна от очакваното. Но искрена. Мащабите на тази експозиция се фокусират в едно лично отношение - моето и тяхното - и убеждението ни, че изкуството е диалог между поколенията, вечно търсене на универсалния символ, на знака, който ни обединява като търсещи личности. Едно камъче-знак от пътя в шепата на Петър Дочев, побрало света в себе си. Просто и ясно.

Когато говорим за Петър Дочев и влиянието му в българското изкуство трябва да отбележим че такава изложба-спомен за него може да има много измерения: той имаше много приятели и ментални партньори с много различни живописни търсения и пластично светоусещане. Имаше и много съмишленици в търсенията си на изобразителни пространства и реалности. Има и не малко колеги интерпретиращи неговия стил и похвати твърде епидермално. От цялото това многообразие могат да се „измъкнат” поне десетина изложби по повод и със спомен за Петър Дочев - всяка от тях ценна, сама по себе си, за културното ни пространство, допълваща многообразието и личността на лесидренския художник.

Изложбата в ИРИДА е по-скоро реалност, която съм си създал за Петър Дочев и е променила собствената ми личност. Убеден съм че десетте автора, които реших да представя, споделят тази реалност като чувствителни личности и като изобразителни възможности. Като художници които вървят по пътя, по който вървеше Петър Дочев и се вглеждат в камъчетата с които е осеян.

Един единствен камък може да разкаже истории за много пътувания, за много съдби, за цял един живот на вечно търсене /ако го сложиш в шепата си и се вгледаш в него/. А сянката на този камък към края на деня е много дълга - не знаеш до къде може да те заведе и какво ще ти разкаже ако се вгледаш в нея. Така и аз не знам, все още, до къде се простира сянката на Петър Дочев. Надявам се в някой късен лесидренски следобед да разбера...

AGNUS DEI exhibition 08.11.2007

АГНЕЦЪТ НА ГОСПОД

АДАПТАЦИЯ И АРАНЖИМЕНТ ДОЙЧИН РУСЕВ

AGNUS DEI /или Божият Агнец т. е. Исус Христос/ е младенчески католически орден, датиращ от времето на ранното западно Християнство. Подобен, същевременно изповядващ различни практики от OPUS DEI или MARINA LEGIA, този орден е само повод за настоящата ни история. Религиозна форма, която може да ни покаже саможертвата през детските очи - непринудено и изключително позитивно. Така Дойчин Русев приема миналото - като поредица от интересни и забавни случки. Импровизация на тема спомени. Или спомени на тема импровизация. Кой знае...Историята на инсталацията AGNUS DEI е свързана с Винченц и Йозеф Пелишек, и макар и по-малко с брат им Рудолф - и тримата музиканти от началото на ХХ в., а най-вече с Дойчин Русев, който е техен наследник. Архивът от снимки, писма и нотни листове, обикновено буди тъга и печал, спомени за невъзвратими събития и неизбежни съдби. Не така мисли обаче Дойчин за спомените от прашните семейни кутии и албуми. Напротив - склонен е да им даде нов живот извън реалността - и тяхната, и нашата. Взимайки късчета спомени от своето минало, той ги реабилитира по един неповторим забавен начин - не като мемориал, а като парти, на което всички са поканени - и живите и позабравените.По този начин цигуларят Винченц Пелишек се превръща в композитор на хавайски песни със лек сексуален подтекст. Tака зловещата му смърт под „Шарения мост” е само път към островната му тропическа реинкарнация. А брат му Йозеф Пелишек е живял два пъти приживе - преди да го наемат като музикант на „Титаник” и след като е развалил договорa си с кораба в последния момент. Роднините му правят опело в България, преди да получат телеграма от Йозеф, че е жив и здрав. Тогава не е имало интернет. Ще видим също как Прокофиев изпраща поздрави на Дойчин от една картина „на скъпия ми приятел...” въпрос на паралелни реалности. И на джаз импровизация, закачка, дженк.Най-важното, което според мен можем да видим в тази серия от инсталирани спомени, е как те се врязват в мекотата и мнимия уют на рамката. Архивните снимки, поставени между предметно и покривно стъкло, висят категорично в пространството крепени с винтове и омотани със стоманена тел. Описани и каталогизирани, апликирани и накичени, разбити на фрагменти от нечий живот, напомнят на скромната среда, която сме си създали, за да не ни се налага да гледаме твърде сериозно на настоящето. Да потънем в миналото и да си останем там - спокойни и уравновесени. Не става въпрос да забравяме историята си или да разчитаме само на нея, а да познаваме себе си. Тогава можем да си позволим да поканим на парти спомените и да не се чувстваме неудобно от това че скверним паметта им.Дойчин Русев, като типичен джазмен, в живописта си прави невъзможни връзки между реалното и нереалното. Tака че можем да му се доверим като опитен гид в страната на спомените. /и в страната на съвремената живопис, каквато бихме искали да я виждаме по-често/. Експресивна и интровертна, модерна и много лична, позицията му е достатъчно актуална, че да си позволим да я оприличим на нещо вече видяно. Или да я пренебрегнем. В крайна сметка, неговите спомени биха могли да бъдат нашите сбъднати мечти, както спомените на дедите му са неговите осъществени реалности в този момент.Картината е история по-реалистична от случката, която отразява, както киното се старае да е по-истинско от действителността. Нека влезем в реалностите на създадените от Дойчин образи и да се опитаме да открием себе си в отраженията - без тъгата и безкрайната мъка на овехтелите спомени, а с музика.

BODIES AND FACES exhibition 11.10.2007

ФОТООБЕКТИВИЗЪМ ИЛИ ФОТОСУБЕКТИВИЗЪМ
В ЗАВИСИМОСТ ОТ ТОВА ДАЛИ СЕ НАМИРАШ ПРЕД ИЛИ ЗАД ОБЕКТИВА НА ВАСИЛ КЪРКЕЛАНОВ

Името на Васил Къркеланов не се нуждае от стандартен коментар. Мисля че всички сме наясно какво той е направил в областта на съвременната фотография и в историята на Playboy - България. Фотосесиите му са ясно разпознаваеми, а името му в търсачката Google, е пряко свързано със 151 поста. Така че, ще пропусна строго подреденото изкуствоведско експозе и ще използвам случая да рагледам изложбата му ТЕЛА И ЛИЦА, и да ви споделя нещо за Васил Къркеланов, какъвто го познавам. Макар и неотдавна.

Васил Къркеланов твърди, че не е правил изложба от около десет години, а преди настоящата експозиция е имал три самостоятелни изяви. Според мен изложбите са поне трийсет, имайки предвид, кориците на водещите ни списания и фотографските сесии вътре в тях. Субективно погледнато, всеки брой на Playboy е своеобразна негова самостоятелна изложба. Обективно е той да не си спомня датата на последната си изява в галерия, като артист, защото оттогава е заснел огромно количество кадри, сменил е много обективи, експонирал е изключително красиви и известни модели. Всяко лице - със собствената си различна идентичност. Всяко тяло - със скритата еротика и явната провокативност в силуета. На фона на изминалото време и на перфекционизма на автора, наистина не е толкова важно колко изложби той е имал и кога са се случили те. Важен е човекът зад визьора, който според мен има две идентичности:

Обективно Васил Къркеланов е фотограф, оператор и режисьор, който много добре знае какво иска и как да го постигне. Без значение дали говорим за еротична или портретна фотография, за документално или игрално кино, за организаторски или психологически способности. Бил съм свидетел на реализацията на негови идеи, които те тласкат към изпълнението на невъзможни задачи, но без съмнение в крайната цел. Виждал съм как убеждава и успокоява капризни личности, с цел да постогне максимална естественост в атмосферата, а оттам и безусловност на крайния резултат. Всичко това, подплътено с желанието на Васил Къркеланов за идеалност на визията и убедителност на разказа. Много хора тайничко ненавиждат упоритостта му, заради крайните и мащабни идеи. Но го следват.

Субективно името на Васил Къркеланов се свързва с директност на изказа и сигурност в успеха на всяко фото и видео начинание. Символ за постигнато качество на образ, полиграфия, изобщо визия с ясна марка и адрес. Обществена популярност на базата на добре обмислена провокация. Може би много колеги и зрители не харсват формулата му. Но го гледат.

За мен е лесно да определя интересите си към творчеството на Васил Къркеланов, защото познавам тръпката която те кара да поставиш традиционното в абсолютно неординерна среда. Да поставиш фигура пред изхабен декор, във футуристично кресло или да я накараш да кацне като птичка насред мрачно езеро значи да осъществиш сънищата си наяве. Означава да поставиш модела си на прага на изтощението, ако се налага, за да изпита пълноценно удоволствие от изкуството. Да бъде съпричастен. Да се почувства като съавтор, без значение дали е медийна звезда или обикновено хубаво момиче.

Това изкуство да общуваш с модела и средата не се учи или наследява. При Васил Къркеланов това се случва естествено и може да се наблюдава във всеки кадър от изложбата му. Разгледайте телата и лицата в тази експозиция внимателно и, убеден съм, ще намерите различното в погледа и позата. Това което обединява образът на Ейнджи Евърхарт с този на Лили Иванова е субективният поглед зад обектива на Васко Къркеланов.

Тишина!

Снимки.