AGNUS DEI exhibition 08.11.2007

АГНЕЦЪТ НА ГОСПОД

АДАПТАЦИЯ И АРАНЖИМЕНТ ДОЙЧИН РУСЕВ

AGNUS DEI /или Божият Агнец т. е. Исус Христос/ е младенчески католически орден, датиращ от времето на ранното западно Християнство. Подобен, същевременно изповядващ различни практики от OPUS DEI или MARINA LEGIA, този орден е само повод за настоящата ни история. Религиозна форма, която може да ни покаже саможертвата през детските очи - непринудено и изключително позитивно. Така Дойчин Русев приема миналото - като поредица от интересни и забавни случки. Импровизация на тема спомени. Или спомени на тема импровизация. Кой знае...Историята на инсталацията AGNUS DEI е свързана с Винченц и Йозеф Пелишек, и макар и по-малко с брат им Рудолф - и тримата музиканти от началото на ХХ в., а най-вече с Дойчин Русев, който е техен наследник. Архивът от снимки, писма и нотни листове, обикновено буди тъга и печал, спомени за невъзвратими събития и неизбежни съдби. Не така мисли обаче Дойчин за спомените от прашните семейни кутии и албуми. Напротив - склонен е да им даде нов живот извън реалността - и тяхната, и нашата. Взимайки късчета спомени от своето минало, той ги реабилитира по един неповторим забавен начин - не като мемориал, а като парти, на което всички са поканени - и живите и позабравените.По този начин цигуларят Винченц Пелишек се превръща в композитор на хавайски песни със лек сексуален подтекст. Tака зловещата му смърт под „Шарения мост” е само път към островната му тропическа реинкарнация. А брат му Йозеф Пелишек е живял два пъти приживе - преди да го наемат като музикант на „Титаник” и след като е развалил договорa си с кораба в последния момент. Роднините му правят опело в България, преди да получат телеграма от Йозеф, че е жив и здрав. Тогава не е имало интернет. Ще видим също как Прокофиев изпраща поздрави на Дойчин от една картина „на скъпия ми приятел...” въпрос на паралелни реалности. И на джаз импровизация, закачка, дженк.Най-важното, което според мен можем да видим в тази серия от инсталирани спомени, е как те се врязват в мекотата и мнимия уют на рамката. Архивните снимки, поставени между предметно и покривно стъкло, висят категорично в пространството крепени с винтове и омотани със стоманена тел. Описани и каталогизирани, апликирани и накичени, разбити на фрагменти от нечий живот, напомнят на скромната среда, която сме си създали, за да не ни се налага да гледаме твърде сериозно на настоящето. Да потънем в миналото и да си останем там - спокойни и уравновесени. Не става въпрос да забравяме историята си или да разчитаме само на нея, а да познаваме себе си. Тогава можем да си позволим да поканим на парти спомените и да не се чувстваме неудобно от това че скверним паметта им.Дойчин Русев, като типичен джазмен, в живописта си прави невъзможни връзки между реалното и нереалното. Tака че можем да му се доверим като опитен гид в страната на спомените. /и в страната на съвремената живопис, каквато бихме искали да я виждаме по-често/. Експресивна и интровертна, модерна и много лична, позицията му е достатъчно актуална, че да си позволим да я оприличим на нещо вече видяно. Или да я пренебрегнем. В крайна сметка, неговите спомени биха могли да бъдат нашите сбъднати мечти, както спомените на дедите му са неговите осъществени реалности в този момент.Картината е история по-реалистична от случката, която отразява, както киното се старае да е по-истинско от действителността. Нека влезем в реалностите на създадените от Дойчин образи и да се опитаме да открием себе си в отраженията - без тъгата и безкрайната мъка на овехтелите спомени, а с музика.

BODIES AND FACES exhibition 11.10.2007

ФОТООБЕКТИВИЗЪМ ИЛИ ФОТОСУБЕКТИВИЗЪМ
В ЗАВИСИМОСТ ОТ ТОВА ДАЛИ СЕ НАМИРАШ ПРЕД ИЛИ ЗАД ОБЕКТИВА НА ВАСИЛ КЪРКЕЛАНОВ

Името на Васил Къркеланов не се нуждае от стандартен коментар. Мисля че всички сме наясно какво той е направил в областта на съвременната фотография и в историята на Playboy - България. Фотосесиите му са ясно разпознаваеми, а името му в търсачката Google, е пряко свързано със 151 поста. Така че, ще пропусна строго подреденото изкуствоведско експозе и ще използвам случая да рагледам изложбата му ТЕЛА И ЛИЦА, и да ви споделя нещо за Васил Къркеланов, какъвто го познавам. Макар и неотдавна.

Васил Къркеланов твърди, че не е правил изложба от около десет години, а преди настоящата експозиция е имал три самостоятелни изяви. Според мен изложбите са поне трийсет, имайки предвид, кориците на водещите ни списания и фотографските сесии вътре в тях. Субективно погледнато, всеки брой на Playboy е своеобразна негова самостоятелна изложба. Обективно е той да не си спомня датата на последната си изява в галерия, като артист, защото оттогава е заснел огромно количество кадри, сменил е много обективи, експонирал е изключително красиви и известни модели. Всяко лице - със собствената си различна идентичност. Всяко тяло - със скритата еротика и явната провокативност в силуета. На фона на изминалото време и на перфекционизма на автора, наистина не е толкова важно колко изложби той е имал и кога са се случили те. Важен е човекът зад визьора, който според мен има две идентичности:

Обективно Васил Къркеланов е фотограф, оператор и режисьор, който много добре знае какво иска и как да го постигне. Без значение дали говорим за еротична или портретна фотография, за документално или игрално кино, за организаторски или психологически способности. Бил съм свидетел на реализацията на негови идеи, които те тласкат към изпълнението на невъзможни задачи, но без съмнение в крайната цел. Виждал съм как убеждава и успокоява капризни личности, с цел да постогне максимална естественост в атмосферата, а оттам и безусловност на крайния резултат. Всичко това, подплътено с желанието на Васил Къркеланов за идеалност на визията и убедителност на разказа. Много хора тайничко ненавиждат упоритостта му, заради крайните и мащабни идеи. Но го следват.

Субективно името на Васил Къркеланов се свързва с директност на изказа и сигурност в успеха на всяко фото и видео начинание. Символ за постигнато качество на образ, полиграфия, изобщо визия с ясна марка и адрес. Обществена популярност на базата на добре обмислена провокация. Може би много колеги и зрители не харсват формулата му. Но го гледат.

За мен е лесно да определя интересите си към творчеството на Васил Къркеланов, защото познавам тръпката която те кара да поставиш традиционното в абсолютно неординерна среда. Да поставиш фигура пред изхабен декор, във футуристично кресло или да я накараш да кацне като птичка насред мрачно езеро значи да осъществиш сънищата си наяве. Означава да поставиш модела си на прага на изтощението, ако се налага, за да изпита пълноценно удоволствие от изкуството. Да бъде съпричастен. Да се почувства като съавтор, без значение дали е медийна звезда или обикновено хубаво момиче.

Това изкуство да общуваш с модела и средата не се учи или наследява. При Васил Къркеланов това се случва естествено и може да се наблюдава във всеки кадър от изложбата му. Разгледайте телата и лицата в тази експозиция внимателно и, убеден съм, ще намерите различното в погледа и позата. Това което обединява образът на Ейнджи Евърхарт с този на Лили Иванова е субективният поглед зад обектива на Васко Къркеланов.

Тишина!

Снимки.

ROTAE FORTUNAE exhibition 20.09.2007

ПЪТЯТ КЪМ ЩАСТИЕТО СПОРЕД ГЕОРГИ ДОНОВ

Всеки от нас има различни начини, чрез които търси формула на щастието. За хората занимаващи се с изкуство причините са ясни - малко артистичен наивитет и изначалното желание за по-добър, по-смислен и по-щастлив живот. За скулптора Георги Донов начините са два - черно и червено. Или по-скоро черно или червено - въпрос на късмет. Черното като идея за проста и ясна рисунка на недотам светлото ни настояще. И на илюзорното ни бъдеще. Червеното като желанието за промяна на битието и стремеж към топлина и естественост. Пълнокръвност в отношението към заобикалящия ни свят и в частност микро-вселената заобикаляща битието на Георги Донов.

В смисъла на игралния късмет черното и червеното са неизбежно съпътствани от успокояващия фон на зеленото крусно и упояващата миризма на цигарения дим. В контекста на скулптурното ателие на Донов, аромата на цигарен дим присъства, но фона е съвършенно различен. И ни най-малкото успокояващ. Всеки квадратен сантиметър от средата, заобикаляща скулптора е изпълнена с проекти, рисунки, калъпи, малки и по-големи пластики, покани от минали изложби, полиетиленови чашки... Накратко - пълно е с мечти, някой от които, претворени в материал. А материала най-често е топла, червена, керамична глина.

Черните рисунки и червените керамични изображения на игрални рулетки са начина по който Георги Донов възприема фортуната. Не като бягство от реалността, а като математическа вероятност за печалба от всеки и на всяка цена. Защото КОЛЕЛАТА НА ЩАСТИЕТО от гледна точка на автора, са обърнати вертикално като слънчогледи, а топчето на съдбата виси в пространството непопаднало никъде. Колелото на Фортуна вече не е болезнения стремеж за комарджийски успех, а еманация на слънчевия знак, на астрологичната карта, на древните езически символи, на кръговрата на живота. Идея за живота, в който всеки си избира номер /и цвят/ и всеки печели, когато познава съдбата си. Подигравката с казината и игралните зали, със скучните телевизионни игри, в които печелят основно продуцентите им - е ясна и до болка позната. Общество, което се уповава на късмета си, обикновено е ялово, а бъдещето му е неясно и несигурно. А Георги Донов, макар и идеалист, не разчита на шанса в живота. За това колелата, чрез които той търси щастието си са здрави, естествени и добре изпечени. В тях алюзията за игра и вероятност е само на повърхността - много по-дълбоко е усещането за вечност и цикличност. Ясна система от знаци и образи, в която е закодирано общото ни битие - усложнено, но неизбежно. Трудно, но с голяма доза чувство за хумор.

Тази инсталация на игрални рулетки не е единствената формула към щастието за скулпторът Георги Донов. В керамичните му компютри В ПАМЕТ НА ДЖОН АТАНАСОВ, в инсталацията му ЧОВЕКЪТ АВТОМОБИЛ - за справка: зад Националната Художествена Галерия, на входа на тузарското заведение Toba&Co те посреща един от тези автомобили, отново от червена керамична глина, като закачка към лъскавите и преходни съвременни ценности. Същата ирония е представена в МЕГАФОНИТЕ на автора, също глинени и груби, илюстриращи времето, в което всички говореха, но никой не казваше нищо съществено. И естествено никой не слушаше... Трябва да се замислим дали това време е отминало? Дали фарсовите глинени интерпретации на автомобили и компютри не са по-истински от реалните? Дали посланията на абсурдиста Йожен Йонеско са приоритет само на театралната сцена, или са навсякъде около нас?

Материалният минимализъм на Георги Донов по отношение на предпочитаната му глинена техника, ми напомня на подхода на датчанина Ларс Фон Триер в „Догвил”, където липсата на декор, подчертава зловещите послания на филма. В случая на Донов, древната, твърда керамична материя на произведенията му, ме кара да се замисля какъв е смисъла да си купувам нов мобилен телефон с 3.2 МегаПикселова камера, когато няма с кого да си поговоря за истински неща...

Нямам намерение да отричам материалните придобивки на съвременното общество, нуждата от модерност и пр. Просто искам да се науча да използвам тези вещи и средства, а не да бъда използван от тях. Скулптурната инсталация КОЛЕЛА НА ЩАСТИЕТО на Георги Донов много ми напомня на карта, на компас, чрез които по-лесно да намерим стойностите и категориите в обърканото си ежедневие. Това е неговата формула към щастието, което е или черно или червено - просто трябва да изберем какво.

ABOUT UNDER CONSTRUCTIONS

UNDER CONSTRUCTION

Всичко може да бъде конструкция. Да продължава да се създава. Да се преправя. Да се остави времето да го моделира. Непрестанно. От зрънцето идея, до реализирането и в материал или медия, нещата се случват постоянно. Това, което зрителят не вижда, понякога е по-важно от факта „произведение на изкуството”. А именно - процесът по реализирането на този факт. За него обикновено не се говори. „Случването” на произведението остава интимна територия само на правещите го.

Всъщност много трудно някой би могъл да опише адекватно това, което го стимулира да изобрази чувствата си. Всички кошмари, надежди, разочарования - постоянната смяна на настроенията. Още по-малко се коментира пост-фактум животът на произведението, неговото въздействие, приложение, а защо не и влияние.

Това ме е занимавало винаги, когато съм бил в тишината на ателието си. Затова се наемам да разкрия back stage процеса по начин, който мисля че би бил любопитен за теб - гледащия резултата. Но не като показвам мемориал от стативи, бои и четки, разнообразни материали и недовършени скици, а като настроение и различна позиция към акта. Като прескачам границата между правещ и наблюдаващ. Един вид мейкинг, но без авторитетния ми режисьорски коментар зад кадър.

В момента, в който пиша тези неща, стотици като теб гледат на живо как се прави война или как се гонят престъпници, как урагани опустошават огромни територии. Милиони други са online и комуникират беззвучно. Отварят линкове, теглят информация, наблюдават от домовете си как светът се преконструира всеки миг. Четат вестници, гледат филми и слушат музика, без да излизат от стаята. Почти безплатно. Без усилие. В този виртуален свят една от малкото тайни е да попаднеш на празен екран с надпис „this site is still under construction”. Защото там, където няма тайни, любопитството се фокусира върху нещата, които не можеш да видиш – тези, които се конструират все още. Утре и те ще са в глобалната мрежа, но в този момент гледаш само празния екран. А зад него може да се крие базата данни, която си търсил винаги...

„...В момента няма връзка с този номер...”

Не мога да си позволя да живея тук, в този момент и в същото време да превръщам ателието в паралелна реалност. Скъсам ли връзката с другото наоколо, ще започна да създавам капсулирани, отвлечени свидетелства за несъществуващи животи.

И все пак, не приемай всичко написано за чиста монета. Моите средства са нереални, а идеите ми - субективни. Може би това, което правя е поредната илюзия. При това - незавършена…