АГНЕЦЪТ НА ГОСПОД
АДАПТАЦИЯ И АРАНЖИМЕНТ ДОЙЧИН РУСЕВ
AGNUS DEI /или Божият Агнец т. е. Исус Христос/ е младенчески католически орден, датиращ от времето на ранното западно Християнство. Подобен, същевременно изповядващ различни практики от OPUS DEI или MARINA LEGIA, този орден е само повод за настоящата ни история. Религиозна форма, която може да ни покаже саможертвата през детските очи - непринудено и изключително позитивно. Така Дойчин Русев приема миналото - като поредица от интересни и забавни случки. Импровизация на тема спомени. Или спомени на тема импровизация. Кой знае...Историята на инсталацията AGNUS DEI е свързана с Винченц и Йозеф Пелишек, и макар и по-малко с брат им Рудолф - и тримата музиканти от началото на ХХ в., а най-вече с Дойчин Русев, който е техен наследник. Архивът от снимки, писма и нотни листове, обикновено буди тъга и печал, спомени за невъзвратими събития и неизбежни съдби. Не така мисли обаче Дойчин за спомените от прашните семейни кутии и албуми. Напротив - склонен е да им даде нов живот извън реалността - и тяхната, и нашата. Взимайки късчета спомени от своето минало, той ги реабилитира по един неповторим забавен начин - не като мемориал, а като парти, на което всички са поканени - и живите и позабравените.По този начин цигуларят Винченц Пелишек се превръща в композитор на хавайски песни със лек сексуален подтекст. Tака зловещата му смърт под „Шарения мост” е само път към островната му тропическа реинкарнация. А брат му Йозеф Пелишек е живял два пъти приживе - преди да го наемат като музикант на „Титаник” и след като е развалил договорa си с кораба в последния момент. Роднините му правят опело в България, преди да получат телеграма от Йозеф, че е жив и здрав. Тогава не е имало интернет. Ще видим също как Прокофиев изпраща поздрави на Дойчин от една картина „на скъпия ми приятел...” въпрос на паралелни реалности. И на джаз импровизация, закачка, дженк.Най-важното, което според мен можем да видим в тази серия от инсталирани спомени, е как те се врязват в мекотата и мнимия уют на рамката. Архивните снимки, поставени между предметно и покривно стъкло, висят категорично в пространството крепени с винтове и омотани със стоманена тел. Описани и каталогизирани, апликирани и накичени, разбити на фрагменти от нечий живот, напомнят на скромната среда, която сме си създали, за да не ни се налага да гледаме твърде сериозно на настоящето. Да потънем в миналото и да си останем там - спокойни и уравновесени. Не става въпрос да забравяме историята си или да разчитаме само на нея, а да познаваме себе си. Тогава можем да си позволим да поканим на парти спомените и да не се чувстваме неудобно от това че скверним паметта им.Дойчин Русев, като типичен джазмен, в живописта си прави невъзможни връзки между реалното и нереалното. Tака че можем да му се доверим като опитен гид в страната на спомените. /и в страната на съвремената живопис, каквато бихме искали да я виждаме по-често/. Експресивна и интровертна, модерна и много лична, позицията му е достатъчно актуална, че да си позволим да я оприличим на нещо вече видяно. Или да я пренебрегнем. В крайна сметка, неговите спомени биха могли да бъдат нашите сбъднати мечти, както спомените на дедите му са неговите осъществени реалности в този момент.Картината е история по-реалистична от случката, която отразява, както киното се старае да е по-истинско от действителността. Нека влезем в реалностите на създадените от Дойчин образи и да се опитаме да открием себе си в отраженията - без тъгата и безкрайната мъка на овехтелите спомени, а с музика.
AGNUS DEI /или Божият Агнец т. е. Исус Христос/ е младенчески католически орден, датиращ от времето на ранното западно Християнство. Подобен, същевременно изповядващ различни практики от OPUS DEI или MARINA LEGIA, този орден е само повод за настоящата ни история. Религиозна форма, която може да ни покаже саможертвата през детските очи - непринудено и изключително позитивно. Така Дойчин Русев приема миналото - като поредица от интересни и забавни случки. Импровизация на тема спомени. Или спомени на тема импровизация. Кой знае...Историята на инсталацията AGNUS DEI е свързана с Винченц и Йозеф Пелишек, и макар и по-малко с брат им Рудолф - и тримата музиканти от началото на ХХ в., а най-вече с Дойчин Русев, който е техен наследник. Архивът от снимки, писма и нотни листове, обикновено буди тъга и печал, спомени за невъзвратими събития и неизбежни съдби. Не така мисли обаче Дойчин за спомените от прашните семейни кутии и албуми. Напротив - склонен е да им даде нов живот извън реалността - и тяхната, и нашата. Взимайки късчета спомени от своето минало, той ги реабилитира по един неповторим забавен начин - не като мемориал, а като парти, на което всички са поканени - и живите и позабравените.По този начин цигуларят Винченц Пелишек се превръща в композитор на хавайски песни със лек сексуален подтекст. Tака зловещата му смърт под „Шарения мост” е само път към островната му тропическа реинкарнация. А брат му Йозеф Пелишек е живял два пъти приживе - преди да го наемат като музикант на „Титаник” и след като е развалил договорa си с кораба в последния момент. Роднините му правят опело в България, преди да получат телеграма от Йозеф, че е жив и здрав. Тогава не е имало интернет. Ще видим също как Прокофиев изпраща поздрави на Дойчин от една картина „на скъпия ми приятел...” въпрос на паралелни реалности. И на джаз импровизация, закачка, дженк.Най-важното, което според мен можем да видим в тази серия от инсталирани спомени, е как те се врязват в мекотата и мнимия уют на рамката. Архивните снимки, поставени между предметно и покривно стъкло, висят категорично в пространството крепени с винтове и омотани със стоманена тел. Описани и каталогизирани, апликирани и накичени, разбити на фрагменти от нечий живот, напомнят на скромната среда, която сме си създали, за да не ни се налага да гледаме твърде сериозно на настоящето. Да потънем в миналото и да си останем там - спокойни и уравновесени. Не става въпрос да забравяме историята си или да разчитаме само на нея, а да познаваме себе си. Тогава можем да си позволим да поканим на парти спомените и да не се чувстваме неудобно от това че скверним паметта им.Дойчин Русев, като типичен джазмен, в живописта си прави невъзможни връзки между реалното и нереалното. Tака че можем да му се доверим като опитен гид в страната на спомените. /и в страната на съвремената живопис, каквато бихме искали да я виждаме по-често/. Експресивна и интровертна, модерна и много лична, позицията му е достатъчно актуална, че да си позволим да я оприличим на нещо вече видяно. Или да я пренебрегнем. В крайна сметка, неговите спомени биха могли да бъдат нашите сбъднати мечти, както спомените на дедите му са неговите осъществени реалности в този момент.Картината е история по-реалистична от случката, която отразява, както киното се старае да е по-истинско от действителността. Нека влезем в реалностите на създадените от Дойчин образи и да се опитаме да открием себе си в отраженията - без тъгата и безкрайната мъка на овехтелите спомени, а с музика.