СЯНКАТА НА КАМЪКА
И ЕДНА НЕДОВЪРШЕНА РАЗХОДКА С ПЕТЪР ДОЧЕВ
Когато стане дума за Петър Дочев коментарите са категорично позитивни, изпълнени със спомен за многопластовата личност на един голям български творец - един от малкото големи, които имаме. Ненатрапчиво той оставя трайна следа в съзнанието на поне две поколения художници, очертал ясни рамки в неясното поле на абстрактната живопис, сближил класическите похвати с концептуалното изкуство. Хората, които го познаваха твърдят, че макар и за миг е разкрил същността си пред тях, макар и за малко са опознали Петър Дочев зад мекия блясък на графита и спокойствието на релефа. За разлика от много мистични личности в българското изкуство, да погледнеш зад картините на Петър Дочев и да срещнеш искрения поглед на човека не е никак трудно. Като да повярваш на дете.
Когато аз трябва да формулирам спомена си за Петър Дочев съм изключително изкушен да пренебрегна всичко написано за него, всичко казано от приятели и колеги и да помечтая... Защото не вярвам в мистичната обвивка около творческата същност, още по-малко когато човекът срещу мен притежава обезкуражаваща честност и яснота. Обикновено творецът е отражение на произведенията си - взаимно се допълват и променят. Очаквайки да се срещна с драматична и непоколебима личност, не можах да скрия очарованието си от един вечно променящ се човек, с когото разговорът върви леко и не се чувстваш като на поклонение. А символиката във вечните графитни композиции е обоснована с простичка житейска философия, която може да се побере в едно единствено камъче от пътя. Извън конкретиката и страстите на поколението си, променяйки картината Петър Дочев е променил и отношението си към принципите на изобразителното изкуство. Споделил е желанието да се развива с времето, в което живее и в крайна сметка да затвори цикъла на едно лично светоусещане.
С казаното до тук нямам намерение да омаловажавам мощта и въздействието на релефа и цвета в картините на Петър Дочев - безспорните неща не подлежат на коментар. Пътят към тези негови изобразителни реалности, обаче, е многообразен, а прочитът им е индивидуален. Влиянието на посланията му върху следващите генерации художници тепърва ще дава своите плодове. Философията на твореца - и изобразителната, и житейската - се споделя и интерпретира както от приятелите му, така и от непознаващите го, уви, приживе. Живописта му е по жива от всякога: Петър Дочев никога не ни е напускал, защото можем всеки ден да разговаряме с картините, прострели пъстрата си сянка вече четири десетилетия по пътя от Кремиковци до Лесидрен.
Затова искам да визуализирам този спомен от лична и колегиална гледна точка като събирам десет пълноценни български творци със сходна чувствителност до изобразителния свят на Петър Дочев, но с различно отношение към материята и различно познаване на нейната богата същност. Всички те създават настроение и атмосфера различна от очакваното. Но искрена. Мащабите на тази експозиция се фокусират в едно лично отношение - моето и тяхното - и убеждението ни, че изкуството е диалог между поколенията, вечно търсене на универсалния символ, на знака, който ни обединява като търсещи личности. Едно камъче-знак от пътя в шепата на Петър Дочев, побрало света в себе си. Просто и ясно.
Когато говорим за Петър Дочев и влиянието му в българското изкуство трябва да отбележим че такава изложба-спомен за него може да има много измерения: той имаше много приятели и ментални партньори с много различни живописни търсения и пластично светоусещане. Имаше и много съмишленици в търсенията си на изобразителни пространства и реалности. Има и не малко колеги интерпретиращи неговия стил и похвати твърде епидермално. От цялото това многообразие могат да се „измъкнат” поне десетина изложби по повод и със спомен за Петър Дочев - всяка от тях ценна, сама по себе си, за културното ни пространство, допълваща многообразието и личността на лесидренския художник.
Изложбата в ИРИДА е по-скоро реалност, която съм си създал за Петър Дочев и е променила собствената ми личност. Убеден съм че десетте автора, които реших да представя, споделят тази реалност като чувствителни личности и като изобразителни възможности. Като художници които вървят по пътя, по който вървеше Петър Дочев и се вглеждат в камъчетата с които е осеян.
Един единствен камък може да разкаже истории за много пътувания, за много съдби, за цял един живот на вечно търсене /ако го сложиш в шепата си и се вгледаш в него/. А сянката на този камък към края на деня е много дълга - не знаеш до къде може да те заведе и какво ще ти разкаже ако се вгледаш в нея. Така и аз не знам, все още, до къде се простира сянката на Петър Дочев. Надявам се в някой късен лесидренски следобед да разбера...
No comments:
Post a Comment